© Copyright mageaumAll Rights reserved.

Search
  • Vigneshwara/Georgi

Япония – пътепис с разбиране и въпроси


(внимание, този текст може да подложи мисленето и разбиранията ви на сериозно изпитание. Както и да бъде истински тест за концентрацията ви)


Shibuya crossing, Tokyo

Доста пъти през последните 6-7 години роднини, приятели и практиканти са ме подканвали да опиша впечатления и изживявания. Да напиша пътепис. Особено последните две седмици, през които бях в Япония, изнасяйки йога практики и лекции с по-добрата ми половинка. Когато се употребеше думата „пътепис“ неизменно в умът ми изникваше Щастливеца и неговият очерк „До Чикаго и обратно“. Разбирах за себе си, че да напишеш подобна творба не означава да сложиш снимки и да опишеш в детайли възприятията на петте сетива, но означава всъщност да разбереш, усетиш и изживееш местната култура, която е довела до този облик и усещане за въпросното място. Преди години, от началото на физическото ми пътешествие и живот в България, Англия, Шотландия, Индия (до 3тата седмица), аз немедлено правех именно това – да гледам, чувам, вкусвам и усещам мириса на заобикалящото ме. Понякога да цъкам с език удивен, понякога да сбръчквам нос възмутен, понякога опитващ се да не виждам протегнатата детска ръка питаща за няколко индийски рупии. Някак си, кармично обусловено или не, станах и аз Щастливец. Срещнаха ме по един индийски кълдъръмен, прашлясал път, двама бъдещи учители по йога. И мислейки, действайки, характерно за мен, спонтанно, изоставих набелязаната цел, която бе най-южната точка на Индия. Канякумари - място където се срещат две морета и един океан. Отидох с тях в напълно непознато място за място за мен, наречено Ашрам. Мирна, тиха, спокойна обител за души търсещи въпроси на вечни отговори, чрез метода на Йога. Отидох за 2 дни, останах 15...

Това преобрази живота ми изцяло. Из основи. Бързо получих отговори на въпроси които ме терзаеха от детство и пубертетски години. Но най-важното което се случи е, че започнах да се запитвам все повече и повече. Търсех и търся причината за всичко което усещам чрез петте си сетива и изживявам чрез ума си. Целенасочено ровех чрез логика, разбиране и съединяване на точките отговори, като защо различните култури са различни. Какво ги е направило такива? Какви са особеностите довели до това? Колко от факторите които са повлияли мога да открия и навържа? Изоставих предишното мислене на цъкане и мръщене и започнах да приемам с интерес всяка гледна точка. Да опитвам да я разгледам из основи, да разбера защо я има, какви са логическите подбуди зад нея, какви са психологическите асоциативни вериги, как влияят родствените връзки във формирането на различните гледни точки и т.н. и т.н.

С други думи, превърнах се в Търсач на Истина чрез йога-практика и философия. Това ми позволи, малко по-малко, да разбирам, без субективизъм или догматични вярвания повлияни от Егото ми, локалните култури, процеса на тяхното формиране и да ги съпоставям с тази у нашата мила родина, България.

*

Години по-късно, в края на Януари 2019, се озовах в Страната на Изгряващото Слънце. Очакванията за дипломатичност, съвършена работа в екип, чистота, точност и множество поклони придружени с „аригато“ (благодаря) бяха напълно оправдани. Презумпциите на субективното ми мислене, като човек, който никога не е бил в тази култура, обаче бяха оборени по един категоричен и превъзходен начин. В общи линии, бях доволен и щастлив, че още веднъж доказах на себе си, че единствено практическият опит съпроводен с разбиране, може да даде вярно мнение, а всичко друго са празни приказки.

Като всеки турист обиколих будистки храмове, дзен храмове, имперските владения, квартала на гейшите, облякох себе си в шогунски и самурайски одежди, а половинката в автентично кимоно, вечерях по неповторим, древен японски обичай в старата част на Киото, нагледах се на неонови реклами и небостъргачи в Токио, направих хиляда снимки. Цъкането и удивлението бяха налице. И разбира се, не осъзнавах нищо. Нищо от това не ми даваше никакви отговори. Защо, как, какви са факторите – нищо, nada. Вече бях забелязал няколко неща, които като цяло знаех още преди идването си, но разбира се, друго е да се видят на живо. Родителите на половинката ми, вече пенсионирани, имат редица здравословни навици, изградени в ежедневна и ежеседмична програма. Ранно ставане около 6 сутринта. Гимнастика и разтягане за час. Слабо кафе или чай с лека закуска. Почти ритуално ежедневно (на мен ми изглеждаше като медитативно упражнение) почистване на дома. 90 минутна Тай Чи практика на баща й. Учене, подчертавам – учене, по 2 часа след обед. „Умът трябва да се поддържа работещ“ казват те, отдавайки се на изучаване на езици или наука която им е присърце. Тук е момента да спомена, че преди да дойда в страната им, родителите на Мадока отделиха месеци в изучаването на историята на България и учене на английски език... Обща разходка. Ранна вечеря. Ориентиране към леглото в около 22 часа. Може би е излишно да споменавам, че ведно с храната в ашрама, храната с която се хранят тук, в Япония у домовете им, е също толкова изключително здравословна... Лека полека започна да ми „светва“ защо са на първо място в света по дълголетие. Изводите от гореизложената дневна рутина ще ги оставя на вас.

Един ден в Киото, поехме с градския автобусен транспорт. Често съвместявахме придвижването си с метро и автобуси. Указанията по спирките, както и интернет сайтове достъпни с „умни“ телефони подреждаха пътуванията ни с точност до секунда, без да преувеличавам и когато видех японец да тича към спирка, вече разбирах причината. Просто транспортът не закъснява и не чака. За сметка на това е непрекъснат и рядко чакаш повече от 5-6 минути до следващият автобус или влак.

Пътувайки в автобуса от точка А до точка Б, спряхме на поредната спирка. За мое голямо учудване, шофьорът спря автобуса и стана от седалката си и излезе от шофьорската кабинка. Бе жена. Бях чувал и чел за истории в България, в които на шофьори от градския транспорт им „писва“, спират автобуса за да се отдадат на саморазправа или пък директно да напуснат местоработата си. Тук, признавам си, не знаех какво да очаквам. В тишина, жената-шофьор (видима възраст между 25-30) отиде до средната врата на автобуса и размърдвайки някакви механизми отключи плоскост, която се превърна в рампа към тротоара. Да, за инвалидни колички. До тук добре, казах си, впечатлен. Но тя слезе от автобуса, размени няколко думи с жената в инвалидната количка и собственоръчно я избута в превозното средство, сгъвайки няколко от седалките, за да има достатъчно място за специализираният стол. Закрепи количката за да бъде неподвижна и се върна в шофьорската си кабинка откъдето използвайки микрофона каза нещо от което разбрах само „аригато“. Попитах спътничката си какво е казала. „Благодаря ви, за разбирането и проявеното търпение, драги пътници.“. Това е казала. Да коментирам ли? Само с една дума – съзнателност! Случките започнаха да се редят, пренареждайки пъзела от погрешни идеи в главата ми и поставяйки отделни парченца по точният начин за да разкрият културата, съзнателността и душевността на японеца.

Дни по-късно се запознах с племеничките на половинката ми, внучките на родителите й, дъщерите на брат й. Както и с него. Оказа се, че сме родени и двамата 1982 година. Само, че той някак си изглежда на не повече от 27-28 години. Не много висок, но строен, добре поддържан, приятна коса придаваща умерена чувственост на лицето, никакъв корем, обичайните вече за мен перфектни японски обноски, умерена топлота, всекидневно елегантно облечен, без излишна помпозност или претенциозност. За целите две седмици в Япония видях един единствен мъж с обръсната глава. А единствените случай когато видях някого с анцуг бяха когато въпросният човек наистина спортуваше към момента. Мутроподобни липсваха напълно. Някак си вече бе сравнително лесно да си отговоря, защо нашите връстници в България, набор 80-81-82 изглеждат толкова по-възрастни...

Двете малко, изключително сладки момиченца, вечно усмихнати с очи, уста и лице се оказаха на 6 и 9 години. Имахме малък, много скромен подарък за тях от Индия – тениска от Раджастан и платнена гривничка със звънтящи дрънкулки за глезен. Колко много радост и доволство бликаше от детските им личица! За трите часа които бяхме заедно не спряха да подскачат за да чуват звънчетата, да се смеят на облика на подарените тениски и да питат татко си дали може да отидат на училище с тях. Колкото се радвах, толкова повече се запитах защо българското дете най-често остава недоволно от далеч по-стойностни и по-скъпи подаръци? В мен се появиха наченки на болезнен въпрос, който по-късно се разкри в пълния си „блясък“. Отидохме в много обикновен, квартален ресторант с готова храна. Там бе й мястото на най-големият ми културен шок и урок от дълго време насам. Но, ред по ред, без да прескачам. След като се настанихме около масата, баща им им предостави право на избор – дали желаят сокчета по техен избор (системата е такава, че плащаш веднъж за сок и си го допълваш колкото пъти пожелаеш) или предпочитат да получат десерт накрая. Не може двете, но имате избор и той е ваш. Децата избраха десерта и не изглеждаха ни най-малко възмутени или разсърдени, че другото им бе отказано. Аз – впечатлен. Няколко минути по-късно таткото отиде до близкият магазин за нещо си, а аз им предложих да им взема сокче или да опитат от моето и им обещах да не казвам.

Не, благодаря. Ако пием сок, предпочитаме да е пред баща ни. Не искаме да го лъжем. Обещахме.

Разбирате, нали? Аз бях пометен, зашеметен, засрамен. Чувствах се като един гявол предлагащ изкушения. И бях пълен от срам, че сам не разбрах какво правя когато им предложих сок. Българският ми, европейският ми усет за това как нещата работят и как децата искат още и още бе размазан като Фукушима от цунами. Никога нямаше да бъда същият след това. Въпросът узря напълно.

Къде бъркаме ние във възпитанието на децата си?

Понеже дечицата са толкова светли, прями и весели, аз нито можах, нито исках да потъвам в размишления. Вместо това продължих да попивам информация която можех да обмислям по-късно. И да се наслаждавам на компанията. Децата хапнаха безкрайно обикновена храна, като не спряха да се наслаждават звучно и да изразяват радостта си от вечерята. Нямаше ни помен от „Това не ми харесва“, „Това не го искам“. Получиха си десерта, желиран пудинг и отново бяха най-щастливите хора на света. Радваха се на десерта си дълго, хапвайки го малко по малко, опивайки се от вкуса, потъвайки в него с галещи ухото и ума звуци „Мммм“ или „Кауаий“ (сладко, приятно). Питаха ме за думички на български, искаха да разглеждат фотографиите ми, задаваха въпроси..

По време на разговора ни стана ясно, че са на училище по цял ден и посещават множество извънучилищни мероприятия, всички развиващи допълнителни умения. Съботата им бе напълно заета от плуване, уроци по барабани и английски език. Т.е. сякаш и Събота са на училище. Баща им ми даде да гледам клип от последната им дръм сесия и ченето ми почти буквално падна. В урок по барабани, осъзнавах аз, японците съумяваха от крехка детска възраст да съвместят и отгледат толкова много добродетели у детето.

Нека обясня.

Дръм сесията или урокът по барабани се извършва в студио, което прилича на малка концертна зала. Редом с детето зад барабаните са вокал на, да речем, 30-35 годишна възраст, китарист на около 50-55г и пианист, също на средна възраст. Всички те са съпровод и заедно създават или пресъздават мелодията. Най-често, добре позната такава. Осъзнах, че само с този урок децата се учат на:

а) правилен ритъм. Ритъм към музиката, ритъм към живота;

б) да работят в екип. Независимо от възрастта на останалите в отбора;

в) да превъзмогнат сценична треска;

г) получават допълнителна опция за развитие в живота

Сигурно има и още и още.

Накрая на срещата ни, децата се надпреварваха на чист български да повтарят „Довиждане“ и „До скоро“. Питаха отново и отново кога ще се видим пак.

А ние се отправихме към покоите си за почивка. Каква ти почивка. В главата ми с неонови, червено-розови лампи светеше „Къде бъркаме ние, българите?“. Надявам се, повечето от нас са наясно, че една страна и развитието й зависи от образованието, възпитанието и културата. Самият аз съм израснал в семейство в което майка ми е учителка, при това отлична. Отгледан съм в много добри етични и морални порядки. Дадено ми е добро възпитание. И въпреки това отлично осъзнавам своите пакости, скрити или явни, глупостите които съм извършил и съм ги разгледал от доста възможни гледни точки през изминалите години. За да разбера защо са се случили. Защото нищо не се случва без причина.

Заспивайки с този въпрос, събуждайки се с него, аз започнах да задавам въпроси. Децата в Япония притежават ли, използват ли смартфони. Не. Не им се дават такива поне докато не станат на 16 години. Поради възпитателни и икономически съображение. В някои случай им дават детски телефони в които имат закодирани само 2-3 възможни номера – на мама, тати и Спешна помощ. Толкова. Децата в Япония имат ли компютри/лаптопи? Играят ли игри на тях? Не, и не. Те, заедно с „умните“ телефони развиват липса на концентрация и оттам невъзможност да се учи. А и нямат време. Децата нямат време за това. Те учат. Децата в Япония получават ли скъпи подаръци? Не. Това може да се случи само ако въпросният подарък развива някакво умение, което предоставя повече житейски избори за детето. Примерно електронно пиано. Или статив с платна за рисуване. Ясно ми бе дадено да разбера, че родителите, бабите и дядовците в тази страна не купуват скъпи играчки или подаръци, а инвестират (точно така се изрази дядо им) в обучението им, за да могат да имат колкото се може повече опции и възможности в живота.

Вместо Епилог.

Ето така, мили хора, се създава подобна нация. Така се постига икономическо чудо. Така се постига съзнателност. За това шофьорът не псува, че трябва да разпъне рампа и не крещи на инвалида „Що не си седиш у дома“. За това в метрото и автобусите никой не говори по телефона, нито слуша музика на всеослушание. За това благодарят и се извиняват за „глупости“ както, ние, аз, си мислех допреди да ги разбера. За това когато им казваш мнението си и гледната си точка за нещо, не отсичат „Глупости“, а питат за причините за тази гледна точка и за обосновката. За това, когато им се обясни веднъж упражнение или вид дишане в йога, няма нужда от второ обяснение. За това обслужващият им персонал навсякъде е приветлив и усмихнат, а не гледа, изразявайки безкрайна отегченост, телефона си.

Те просто, за тях, сложно, за нас, ценят твоето време и не искат да те карат да се повтаряш и потретваш. И влагат цялата си концентрация за да те разберат сега, в момента. И се радват и те обгръщат с топла благодарствена енергия когато им разкриеш нещо непознато за тях, някакво зрънце знание...вместо да ти кажат „баси тъпотиите, хептен си се смахнал/а“.

Преди да „вкуся“ Япония и културата им, си бях създал представата, че са студена култура, която не се прегръща, не се целува и не изразява емоции. Колко далеч съм бил от истината. И колко се радвам да разбера, че съм грешил. Защото това някой съзнателно да помисли за твоят комфорт, удобство и здраве рядко може да се сравнява с фалшива прегръдка, целувка или усмивка. Едното изисква непрекъсната истинска Съзнателност, а другото – мимолетно изригване на емоция. Къде истински, къде не. Някой ще ме разберат. Майките и жените в по-голямата си част – със сигурност. Които не разбират и изживяват спонтанна реакция на негативизъм, моля ви, учтиво, за си спестим времето и емоциите един на друг, махнете ме от приятели, затворете тази страница и не я отваряйте повече. Просто ме игнорирайте.

За останалите – до скоро.

698 views

mageaum

Bulgarian and Japanese traveling Yoga teachers couple, based on classical Hatha Yoga teaching.

Where?

Our current location is...

Oneness Yoga Studio

Yambol, Bulgaria